Около мен...Тишина! Стая...затрупана с какво ли не,но празна...Календар...датата стои една и съща от месеци насам...Не искам да скъсам листа хартия с надпис “Септември” и не искам да отместя датата “15”,когато всичко беше наред...Снимки,цветни спомени и избледняващи грешки...Леко примигваща лампа,сякаш отчитаща всеки удар на сърцето ми... В мен? Катастрофи...Празнота...Заблуда...Слабост...Безброй маски...Нищо истинско!

От какво се нуждая? Нужна ми е онази искра...нужно ми е онова чувство...нуждая се от онова пламъче в сърцето... От онзи разбъркан ред на мислите...от онзи вихър от емоции... нужна ми е тръпката! Нямаше я...нямаше я с никой друг...дали някога отново ще почувствам? Вече нищо не може да ме изненада,свикнах с всичко,привикнах към всякакъв вид болка... Нима ТОЙ бе съсипал вярата ми в любовта?Продължава да нахлува в мислите ми,да преобръща света ми. А тръпката не намалява, колкото и време да минава...Няма в ден, в който да не мисля за него. Оглеждам се и мога да го видя навсякъде, познавам го ВИНАГИ...няма значение къде е и каква форма е приел.Има моменти,в които ми липсва толкова силно,че непоетият въздух заплашва да взриви дробовете ми.Времето спира...махалото на часовника не отмерва секунди,а като на забавен кадър плавно танцува между миговете,не позволявайки им да се докоснат.Гледам стрелките,които почти не трепват и отказвам да поема въздуха,който ще разрани дробовете ми...готова съм да понеса безкрайност от безвремие,само да знам,че от другата страна на болката ще видя очите му...Има моменти,в които протягам ръце в нищото,където мракът ме обвива в кадифена перелина,но докосвам само себе си,докато премрежените ми,полуслепи очи търсят нещо,което да разсее тъмнината.Има моменти,в които сърцето ми забравя за следващия удар и плахо се заслушва,за да чуе някой жив,когото да обича.Има моменти,които се повтарят всеки ден...и в тези моменти...ми ЛИПСВАШ!